Left & Right

И после се чудим защо е такава странна, нелогична, летяща в облаците и въобще съвсем, съвсем налудничава. То си е ясно - от зодията й е.

Водолеите са дружелюбни - така и Любовта по хората ходи и с всеки се опитва да бъде приятел. Показва на всички ведрото си усмихнато лице и ги примамва в капана си. Ама след като се влюбиш, се оказва, че разсеяната и отвеяна Любов съвсем не е помислила за всичко. Дали ти отвръщат на любовта - кой знае? Дали човекът отсреща е подходящ за теб - че кой да мисли? Ще бъдете ли щастливи или не - всички тия подробности нея хич не я вълнуват. Обичате ли? Обичате! Толкоз!

В нашия рационален и мъжки свят, Любовта е по женски кокетна и нелогична. Как иначе да си обясня, че съседката ми е залюбила тип с 12 години по-голям от нея, че племенницата ми въздиша по другарчето си от детската градина, а най-добрата ми приятелка се хвана с мъж една глава по-нисък от нея? Няма ред, няма дисциплина.

Ако Логиката правеше двойките, тогава всичко щеше да е симетрично, подредено и организирано. Може би Логиката е зодия Дева? Но Девите са притеснителни, та сигурно затова не се е захванала с човекогрупиране.

Виж, Любовта не страда от скрупули. Витае си из бъдещето, намира ти някой, в когото се влюбваш безпаметно и колкото и да се питаш - какво всъщност е Любовта - отговор не намираш.

Ако е чувство - защо е хем приятно, хем болезнено?

Ако е мисъл - защо ни отдалечава от разума?

Ако е действие - защо само въздишаш отдалеч, мечтаеш и не смееш да си кажеш дори?

Все пак, казват, че Водолеите живеят в бъдещето. Може това да е отговорът - колкото и да е болезнена Любовта, пътят ни към бъдещето е в нея.

Л

Зима е, от няколко дни не сме зървали небето от облаци.

Но си имаме прекрасни цветя, снимани през отминали лета.

Каква по-хубава гледка в мрачния ден?

L & R

Дребно и с остри зъбки. Има си много скривалища навсякъде из мен и току ме изненадва. Понякога се таи в очите ми, понякога се таи в ума ми, понякога е в тялото, в ръцете, дори и в гласа ми. Често огладнява и почва да ме гризе. И тогава сълзите потичат от очите, тялото се сковава, ръцете се разтреперват, а гласът изчезва. Мъката е дребна и не може да ме унищожи. Нанася малки поражения, които бързо оздравяват. Лесно се плаши от шум, от активност, от човешки компании. Тогава се скрива нейде надълбоко и може би заспива. Изглежда сякаш я няма, сякаш си е отишла завинаги. Но тя е упорито животинче и не се отказва лесно. Някои думи, някои спомени й служат за примамка. Тогава дотичва бързо и ме захапва лакомо. Най-активна е вечер, когато няма какво да я плаши. Тогава съм изцяло нейна.
Защо я търпя и не съм я изгонила? Защо я оставям да глозга отново и отново спомените ми?

Просто е. Чакам да изяде цялата болка. Спомените ще станат светли и ще се радвам, че ги имам.

Л

Тук съм, ето ме! Защо ли някои хора ми казват, че им липсвам? Аз не съм изчезвала. Може да ви липсва написаното от мен, но за да пише човек, му трябва муза. В момента моята е на ски-почивка нейде и сигурно пътищата обратно са затрупани от сняг. Но аз съм тук. Знам, че много хора четат тук, но не смеят да ми се обадят.
Затова ще кажа публично - липсвате ми! Липсват ми старите приятели, които не се обаждат, които не смеят да ме заговорят.

Липсват ми и новите приятели, за които нямам време, защото отново почнах работа.

Не се страхувайте да ми се обаждате. Аз съм все още жива, все още се радвам да общувам с хората, все още ме вълнува как сте, добре ли сте, какво е новото при вас и мога да говоря както за сериозните ви проблеми, така и да се смея над ежедневните дреболии.

Аз съм тук, отново. И вие ми липсвате.

L

Първи са благодарностите - благодаря на всички за милите думи и съчувствието! Радвам се, че в тежкия момент мислихте за нас и ни подкрепяхте! Благодаря Ви!

Втори са извиненията - ако смятате, че темата за гробищата е проява на лош вкус - харесвате си хиксче или стрелкичка в горния край на прозореца и си свиркате.

Трети са разсъжденията - по темата за гробищата, избрана очевидно защо.

Който си мисли, че гробищата са мрачно, страшно и подтискащо място много греши. Всъщност, който си го мисли, сигурно почти не е стъпвал там. Фантазиите за бродещи духове, за надигащи се скелети и прочие холивудски кич нямат нищо общо с реалността.

Гробищата са спокойно и тихо място. Място на обич. Всъщност гробищата са място за живите.

На мъртвите и без това им е все едно къде ще ги оставиш, колко мрамор ще струпаш на главите им, какви свещи ще им палиш. Те са мъртви. Тяхната роля на този свят е свършила. Единствено тялото им все още участва в кръговрата на веществата. Гробищата са място за живите.

Живите са тези, които имат нужда да се спрат, на тихо място, сред цветя и дървета, сред хладната красота на мрамора и да си спомнят. Да погледат грациозните стрелкания на катеричките, да чуят птиците. Имат нужда да си поплачат, без някой да ги гледа. Имат нужда да постоят спокойни. Имат нужда от всичките малки ритуали, които едва ли са нужни на Бог или на мъртвите.

Защото не е лесно да пуснеш някого да си отиде. Не е лесно да приемеш мисълта, че повече не можеш нищо да сториш за него. Затова - палиш свещи, садиш цветя, поръчваш снимки в златна рамка и се чувстваш полезен. Гробищата са място за живите.

Всеки ден минавам по алеите им и погледът ми се плъзга по надгробните плочи. Все едно прелиствам каменните страници на лексикон, от които ме гледат снимки на хора, статуи, нарисувани цветя, книги, кратки стихове, а на едната страница дори се мъдри подробна рисунка на фолксваген с изписан регистрационен номер. Тук-там се вижда и каква е била професията на отишлия си от този свят. На някои пише, че са капитани, генерали, архитекти, лекари. Има собствени стихове на починали поетеси, а има и просто имена и дати. Обикновени хора, водили обикновен живот.
Всички те - от бебето до бабите и дядовците са били обичани от някого. Почти навсякъде присъства думата “обич”. “С много любов”, “Обичаме те”, “Цялата ни любов” … “прости ни”. Какво им е мрачното на гробищата тогава? Щом са място на любов?

Обичам да ходя там привечер. Тогава почти не се срещат хора по алеите и оставам насаме с моето отпътувало надалеч детенце. Запалвам свещички и треперливите им пламъчета сякаш искат да изпратят всичките ми светли чувства чак до него. Тук-таме в сумрака забелязвам да трепкат други пламъчета. И ми става хубаво. Живите не са забравили своите мъртви. Спомените им греят ярко в мрака.
Тръгвам към дупката в стената. Който ме познава, знае, че си падам по преките пътеки и срутения на едно място зид ми спестява доста ходене. Минавам покрай турската част на гробищата. Мраморни плочи с турски имена, насочени на север. Гробовете на българите сочат на изток. Забити в пръстта ромбовидни дървени плочки. От българските гробове стърчат дървени кръстове. Цветя. И надписи на кирилица - “Рухуна ел фатиха”. На българските пише - “Почивай в мир”.

Толкова си приличаме в желанието да почетем заминалите любими хора. Каквито и да сме тук и сега, чувствата ни са еднакви.

Гробищата са за живите.

L

Не можеш да ме разбереш,

Не казвай „Знам какво е!”,

Не казвай, че ще оцелея,

Че злото за добро е.

Не ми разправяй, че е тест,

Че съм благословена,

Че съм избрана точно аз

От всички в таз вселена.

Не отговаряй вместо мен

На моите „Защо?”-та.

Не казвай докога да жаля,

Че кратък бил живота.

Недей тегли, недей мери

На мъката товара.

Не ме учи как да скърбя,

Кога да разговарям.

Във болката си потопена

За всичко аз нехая.

Но все пак, застани до мен

И стой със мен до края.

Приемай ме, каквато съм,

Как плача, как немея.

Хвани ме просто за ръка,

Кажи ми – „С теб жалея!”

Няма го вече малкото ни момченце. Вече всичкото време на света е наше, но ръцете ни са празни. Бродим из улиците и гледаме небето. Някъде там е една светла душица и ангелите славят подвига му на земята.

В неделя ще се съберем в София, заведение “Славяни”, от 14 часа, за да си спомним за Криси. Който желае, нека заповяда.

L & R

1. Нямаш право на име.
Персоналът упорито те нарича “майче”. Колкото и време да престоиш в отделението, никой не те пита за името. Можебито това е начинът да се дистанцират? Все пак, предпочитам да ме наричат “госпожо”.
2. Нямаш право на храна.
Ако сте в затворено отделение, по правило не бива да излизате от него. Но вътре няма осигурена храна. Как и кой ще ти реши проблема си е твоя работа. Мисли му, ако си от друг град или близзките ти не могат да търчат по няколко пъти на ден с торбите.
3. Нямаш право на сън.
Независимо колко си спал през нощта, в 6 сутринта трябва да станеш. Защото ако персоналът те свари да лежиш или спиш, се сърди, че “проявяваш неуважение”. Майките късметлийки спят на легло, други на едно легло с детето си. А тези без късмет - на столове, къси диванчета и каквото друго намерят.
4. Нямаш право на лична хигиена.
Освен ако не ти е проблем да се къпеш със студена вода в общата тоалетна на етажа. Ака си майка на новородено, с лохии, проблемът си е лично твой. Никой не те е канил да идваш в болницата.
Друга екстра е липсата на тоалетно казанче, което предоставя възможност водата да се излива с обикновена кофа. И ако в тоалетната има светеща крушка - считайте се за късметлии.
5. Нямаш право на избор кой да те лекува.
Дори да е бил груб с теб или да не ти е обърнал внимание, не можеш да откажеш “услугите му”. Нямаш право на информация какво и защо правят на детето ти, освен ако не тръгнеш да си я търсиш сам упорито.
6. Нямаш право да изискваш персоналът да се съобразява със специфичните нужди на детето ти.
Но пък персоналът има право да смъкне кожата му или да му спука десетина вени, докато се убеди от опит че е трябвало да те послуша.
7. Нямаш право на хигиена на детето.
Никакви условия за стерилизация на биберони, освен ако не си носиш собствен стерилизатор. Отговорът на този въпрос е “ама нали всяко дете пие от собствено шише?”
Няма къде да се гладят пелени, дори ако решиш да ги переш на място. Тежко на тези, които нямат съпруг или баби, които да се погрижат за прането и гладенето.
Топла вода има за час вечер. Всъщност и толкова им е много на майките - та кой си мие бебето повече от 5 минути на чешмата?
Това, че с детето сте в болница, заобиколени от куп потенциални зарази си е отново изцяло твой проблем.
8. Нямаш право да заемаш място в пространството.
При всичкото нямане в болницата, постелки, храна, лекарства, памперси, кани за гореща вода, стерилизатори, дрехи на детето и майката, всичко което си донесъл трябва да е невидимо и да не заема място.
9. Нямаш право на умора.
Майките дежурят край кувьозите и леглата на децата си по 24 часа, 7 дни седмично, без да е задължение на някого да ги отменя или да им помага. Хранене, сън и спокойствие не им се полагат. Да му мислят, ако искат да имат достатъчно кърма или сили да са опора на детето си.
10. Нямаш право на недоволство и оплакване.
Защото персоналът “има голямо сърце” и 20-годишен стаж, т.е. по презумпция е безгрешен.

На какво имаш право? На “благодарности”.

L

Когато след 9 месеца щастливо очакване бебчо се роди със сериозен здравословен проблем, помислих, че животът ми свършва. При съвършено здрави родители и нормална бременност, състоянието на детето се оказа огромна ужасна изненада.
Липсата на информация как и дали ще може да живее, липсата на компетентна медицинска помощ ме запокитиха на самотния остров на отчаянието. Все пак, за пореден път в живота си събрах сили и преглътнах сълзите си, за да докажа, че и сам воинът е воин и да се науча да правя най-доброто за детето ми, доколкото ми е възможно и докогато ми е възможно.
Всяка майка е ангелът-хранител на своето дете, такава трябваше да бъда и аз, въпреки ужасните перспективи, които медицината чертаеше пред моето малко момченце.Мислех, че страданията му идват като наказание за мен и за цялото семейство. Оказа се, че са урок. За да го проумея ми бяха нужни цели два месеца, макар да съм чувала и чела за това. Осъзнах го едва когато го изживявах.

Мислех, че нещастието ще ме отдели със стена от другите хора, водещи нормално ежедневие. Огромно беше изумлението ми, когато разбрах, че греша. Оказа се, че има толкова много хора, които искат да поемат част от товара ми, да облекчат част от мъката ми. Те не ме познават. Не сме играли някога пред блока като деца, не сме седели на един чин или банка в университета, дори не сме си пили кафето заедно. Те не се интересуват коя съм, каква съм и с какво мога да им бъда полезна. Те са хората, които съчувстват на мъката ми като майка и които искат да бъдат полезни на моето малко бебче.

И го направиха-вдъхват кураж и се молят за детето, организират кампания за събиране на средства за лечение, издирват толкова безценната информация какво и къде може да се направи, за да му се помогне, а когато се отчайвам от някое поражение в битката с болестта, си спомням колко много хора стоят зад мен и тръпнат в очакване на добри новини, затова се стягам и продължавам с нови сили.

Огромна е силата на човешкото страдание, огромна е силата на любовта към едно страдащо малко дете, изпитвана от десетки майки и татковци. Знам, че за Криси ще бъде направено всичко възможно, защото сега за него се грижат не само собствените му родители, а и много други.

Нещастието на детенцето ми отприщи към мен неочакван океан от любов и приятелство, срещна ме с хора, пред чиито лични качества благоговея, хора, от които мога само да се уча и на които дълбоко за благодаря!

Сега отново сме в болница. Този път сестрите искат да ми помогнат и да ме облекчат в грижите. Аз ли съм си научила урока или те? Знаете ли, май ще се науча да моля за помощ. Не е нужно да съм самотен войн, когато мога да съм част от армия!

На Вас, огромна армия от Хора - БЛАГОДАРЯ!

L

Майката на Катя е млада 17-годишна циганка, която вече 9 дни стои в Детското интензивно отделение с бебето си. Не може да чете и пише, в стаята вече няма друга циганка, с която да си правят компания и нервите й почват да не издържат на нищонеправенето.

Самата Катя си лежи в креватчето и промрънква от време на време с глас на малко котенце. Само че и слабият хленч на бебето изнервя майката и тя периодично почва да нарежда:

- Бактърдън, къзъм, бактърдън! (което, според мен, преведено от цигански значи - омръзна ми момиче, омръзна ми!)

Само че бебето още не разбира от дума, освен това е болничко, затова продължава тихичко да плаче. Майката го взима на ръце и почва да го друса, мърморейки на висок глас.

Катя трябва вече да се е оправила, но докторите отново чуват хрипове в дробчетата й. Не могат да разберат какво става - направили са всичко необходимо като лечение, а детето не се подобрява. Дежурният лекар решава да поседи в стаята и да види как майката се грижи за бебето.

Д-р Христов е млад, има уверен, школуван глас, криещ липсата на дългогодишен опит зад постоянната употреба на медицински термини.

Майката на Катя я храни с биберон и разпитва лекаря. При това няма и следа от сопнатия и раздразнителен тон, с който говореше на бебето. Изведнъж в гласа й се чува гукане на ято гълъби, едва ли го прави нарочно, вероятно е навик да говори така с мъжете. Направо може да й се завиди за това умение. Още е едва на 17 и вече владее гласа си по такъв начин! Диалогът звучи като любовен дует и силно ме забавлява:
- Защо кашля това бебе?

- Ами защото има рефлукс и като върне мляко, го аспирира в белите дробове, това предизвика спазъм и кашля.

Да напомня, че майката на Катя дори не може да чете. Чудя се какво ли е разбрала от рефлукс и аспирира, само че тя продължава да гука, без да й мигне окото:

- Утре ще станат 10 дни, откак сме тук, няма ли вече да ни изписвате?

Може би смята, че ако е мила с доктора, той ще ги изпише по-бързо. Така като го гледам, той не държи да му се мотаят още из отделението, затова се захваща да й обяснява как точно да държи биберона, как да оригва бебето и да спре да го друса като чувал с картофи, защото така съвсем ще го задави.

Той продължава да я съветва на високомедицински език и най-накрая й дава чаканото обещание да ги изпише на другия ден.

Хепи енд. Участниците в сцената се разотиват щастливи.

L